Kitobni o'qish: «Ljuleka mi zamirisa», sahifa 4

Плугът

 
С лакти младо старото оттласва:
„Аз съм бъдещето! Дай ми път!
Аз цъфтя, а твоя ден угасва,
мой живота е и мой светът!“
 
 
Тъй говори Младостта жестока
и нахълтва в тучните поля,
дето друг тегли бразда дълбока,
дето друг ги с кървав пот обля.
 
 
Да простим, живота тъй отсече:
и ний нявга бързали сме тук!
Ред е младото да фане вече
изоставений от нази плуг.
 

Заник слънце

Пускай умру, но я умру – любя.

Пушкин

 
Заник слънце. Но се любя още
светли блянове и майски нощи,
красотата, чарът и чудесни,
любовта с възторзите й небесни
(в тия гърди – пак трептежи пресни):
                аз се любя още.
 
 
Заник слънце. Но се любя жежко
тоя свят – на плач и смях долина,
пълна с храсти и цветя градина —
на битьето нектара, пелина
(близко ми е всичко человешко):
                аз се любя жежко.
 
 
Заник злънце……но се любя нежно
усмихът приветен на зората —
сънищата млади на душата,
на живота – туй море безбрежно —
бурите и песента крилата —
                аз се любя нежно.
 

Жива история

На Добри Ганчев

 
Аз здрав съм син на здраво поколенье
с желязна воля, с вяра от челик,
упорно в труд, мъжествено в търпенье,
то носи на плещи си твар велик —
твар тежък – дълъг низ години
на бури, на превратности безброй,
свидетел бях на всичките съдбини,
що бодро преживя народа мой.
Душата ми е цяла разорана
от страшний на неволите му плуг,
на всичките трептежи на Балкана
        история съм жива тук!
 

Море 2

 
На морето тъмно в глъбините
много кораби лежат незнайни.
На душа ми в бездните потайни
рой надежди, блянове разбити.
Никой поглед няма да проникне
до останките им потопени,
само песен нявгаш поизбликне
из тез тъмни бездни и застене.
 

Есен

 
Ронят се в златната есен
лист подир лист от дървята,
рони се песен след песен
и на певец из душата.
Ронят се дните ми бледни:
всякой ден: „Сбогом“ на радост
някаква ил на последни
блянове, сенки от младост.
В тиха скръб гледам към заник,
гледам как слънце ще зайде…
Скоро и ази, тук странник,
негли ще чуя зов: „Хайде!“
 

Не ги познах

 
Аз съм сбор от слабости и страсти,
почва с малко цвят и много храсти,
но две страсти само не познах,
от две, аз, певец, лишен остах:
душата ми не зарази
пиянството на гордостта,
сърцето ми не унизи
отровата на завистта.
 

Чужденец

 
Поколенье ново и крилато,
нови жажди, страсти, блянове…
Члун съм плуващ в море непознато
с други кръгозори, брегове.
Сè по-рядко лик обичан срещам,
сè по-често виждам се пришлец
сред тълпите нови – сам се сещам,
в родний край почти съм чужденец.
 

Не, не съм!

 
Не, не съм в чужбина ледна ази:
в таз земя душата ми цъфтя,
аз я любя, люби ме и тя —
нежна обич свързва нази.
Не, не съм аз тука чужденец:
таз земя е моя, и аз – неин,
на разкошен явор съм листец,
звук съм в химън чародеен.
 

Вечна

 
Слушам още гръмовете
на войната – ще утихнат,
ще тревясат гробовете,
сълзите ще се усмихнат.
Ще отмине тая хала,
с кръв полетата що плиска,
и душата, ожедняла
за любов, любов ще иска.
Лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна!
 

Авг. 1915

Мисълта

 
На веявица крилата,
бдението на нощта,
говорът на тишината —
        туй е мисълта.
 
 
Лампа негасима в храма,
непостижна висота,
глъбина, що дъно няма —
        туй е мисълта.
 
 
Висша сила у мъдреца,
висша воля във света,
вечен демон на певеца —
        туй е мисълта.
 

Лесът

 
Пластове от листи гнили,
трупани през всяка есен,
спят забравено, унили
в старий лес, в мечти унесен.
 
 
Някой път из тях изникват
цветенца през пролетта,
както песнички избликват
на душа ми из скръбта.
 

Мечтание

 
Сред бурите, които тряскат,
сред мълнийте, които бляскат,
съзира моят тъжен взор
        друг, ясен кръгозор.
 
 
Пред силите, които гаснат,
пред гробите, които раснат,
съглежда моят жаден ум
        с цветя насеян друм.
 
 
Аз виждам светлите чертози
на бъдещето… рози, рози!
На мир, на правда, на светлик
        Великдена велик.
 
 
Ще стигнем ли до там, не зная;
но сладко ми е да мечтая,
да тичам мислено на лов
        за слънце и любов.
 

Бардът

 
Певец със песен гръмогласна
прославяше юнаци, битки.
Прие венец – награда красна, —
обсипан бе с цветя и китки,
запя на лира песен мека
за тайни блянове, копнежи —
за вечното у человека, —
но никой туй не забележи.
И той въздъхна: „О, песнички,
без ек останахте!… Не жалея:
до днеска громко пях за всички,
сега за себе само пея!“
 

Воин

 
Заминуват си един по друг
тихичко връстници и другари,
всяк ден „сбогом“ казват връзки стари,
всяк ден липсва някой близък тук.
А аз, морен, за почивка жъден,
продължавам пътя дълги мой
и мълвя: на мъртвите – покой,
а на живите – живот е съден.
Но живота с тръни е насет,
но живота цяло е сраженье —
воин тук, не гледам окол мене
кой полита, и вървя напред!
 

Мрамор бял

 
Мрамор бял стърчи из бурен.
Бурен крий слова изтрити.
Плаче заникът пурпурен,
багрят мрамора сълзите.
Тъжен мрамор свода гледа,
сам, от бурена задавен,
с него води, тих, беседа,
от човеците забравен.
 

Храст розов

 
Храст розов с усмивка посряща
зората. Трънака го хули
и с клетви му розите брули,
а той аромат му изпраща.
В клон славей звучи си. С квак бесен
из локва се жаби обаждат,
ужасни му хули проваждат,
а той отговаря им с песен.
Пламтящият заник догаря.
От север се мръщат мъглите,
поглеждат го зли и сърдити,
а той им с лучи отговаря.
 

Подаръкът

На гимназистката Н. Цветкова

 
Хубав дар, дете, сполай,
хубаво ти – и сърцето:
замириса ми на май,
пролет лъхна ми в небето.
В твоя миличък привет —
усмих росен на зората —
чува тъжният поет
на трендафила душата.
Ясен става ми света,
луч огрей ли мойте нощи,
видя ли се във скръбта,
скъп че някому съм още.
 

В музея

 
Сред капители разбити
и колони разломени
с надписи полуизтрити
и богове повалени
аз вървя, отнесен в скута
прашен на мечта далека…
И пред мен в една минута
оживяха трийсет века.
 

Олтар

 
Във олтаря свещ догаря.
Млъкнали молитви вече.
Храм затворил е клисаря,
богомолците – далече.
Пуст, безмълвен е олтаря,
тихий сън му пак затече.
        Във олтаря свещ догаря.
 
 
Ням виси Христос разпети
с раните си над престола,
на главата с ореола,
и свещта, кат бледо свети,
сянката на кръста вети
клати по стената гола.
        Ням виси Христос разпети.
 
 
И свещта догаря вече.
В тоз миг нейде надалече
звякат яростно ножове,
ужас, плачове и сеч е!…
И из раните Христови
въз престола кръв потече.
        А свещта догаря вече…