Спомени, блянове тъжно-златисти,
сладостен шепот в повехнали листи —
        песни по заник.
Мисли, въздишки дълбоко човешки,
сълзи в душата потайни и жежки —
        песни по заник.
Тихи хармоний – не звукове тръбни,
трепети сладки, пленително скръбни —
        песни по заник.

Пролет

I. Зари

Пролет дочаках пак. В свода небесни —
празник – и тук на земята:
мирис, омая и пролетни песни —
пролет е мен и в душата.
Що от това, че гнездо е на жалост?
Че са сребристи косите?
Пролет не пръска зари си на халост:
всичко възражда и кити;
всичко към радост тя моли и нуди:
чуки, долове, пустини,
дор по скалите тя цветенца буди,
дор по печални руини.

II. Зов

В клоните, по драките
живота нови пей,
природата е в накити
разкошни и се смей;
и чрез дъхът на розите,
на май чрез песента
тя в хижите, в чертозите
крещи: „Навън скръбта!“

III. Акациите

Аромати, аромати
размирисват целий град!
От акацийте листнати —
нежен, страстен аромат.
И в градините се лее
тая съща благодат,
в самотии и в алеи
пролетен е аромат.
Аромат в горите пресни,
аромат в зефира млад,
даже мойте тихи песни
напои ги аромат.

IV. Борисовата градина

В лазура звънтят чучулиги,
в клоновете славеи пеят —
вред радости, душо, дъхни ги,
дъхни, аромати се леят.
Виж, всичко е в нова премяна;
цветя и моравки, и листи,
и весел пей в вира фонтана,
вълни си кат рони сребристи.
А там из алейките тесни,
бориките дето се сплитат,
звънливи разнасят се песни,
залюбени двойки се скитат.

V. Гимназистки

Гимназистки ме видяха
при бориките самин
и чух как си те мълвяха:
„Се умислен, се един.“
И отминаха, и песен
звънка ми дойде от тях.
Дълго слушах там унесен
песни звънки, вик и смях.

Видях теменужка

Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
– О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
– Затуй съм цвете, братко.
Попитах славея през мая,
кат пейше нежно: – Що туй вършиш —
тъй чудно си гласеца кършиш? —
А той каза: – И аз не зная,
но радвам ли се ил копнея,
аз требува да пея.
Попитах и сърце младежко,
Залюбено: – Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: – Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
да люби и да страда.

Децата

Седях в Борисова градина.
Насреща, в младата горица,
нахълтаха рояк дечица;
те бяха окол десетина,
ала крещяха за стотина.
И мислите ми те смутиха
с тез викове звънливи, луди,
и песнята ми нова, тиха,
мечтите ми коя гласиха,
роякът я далеч прокуди.
Но друга песен вместо нея
бликна в душата ми – за радост,
за златни детски дни, за младост
невинна – хубавата фея,
що носи сънища и сладост.
И тая песен не голема
в душа ми бързешком сложи са.
Но аз не мога я написа
тъй лесно, да, възможност нема:
тук вече цяла е поема!

Из прозореца

Из прозореца си южен
всякой ден като поглеждам,
мощна Витоша съглеждам
в плащ зелен ил теменужен.

Виждам тамо кръгозора
със лазура му дълбоки
през тополите високи
на съседа ми във двора.

Често виждам, в блян унесен,
други гледки по-далечни,
сякаш сенки бързотечни,
сякаш някаква си песен,

чудни някакви градини,
цъфнали с надежди злати,
с бури, с устреми крилати —
вази, млади ми години!

Здрач

Петлите весело пропяха
по дворищата още тъмни,
но по небето забледняха
звездите. Скоро ще да съмне,
живота дневен пак ще гръмне.
        Петлите весело пропяха.

Здрач иде. Сипва се зората,
разбудените псета бясно
разлаяха се в тишината,
на Витоша гърбът по-ясно
рисува се във небесата.

        Здрач иде, сипва се зората.
И аз да стана пак да пиша.
Звънтят в душа ми стиховете,
по-ран от птички в клоновете,
денят ще трябва да здравиша
и песните, в съня зачети,
        ще стана аз да ги напиша.

Nocturno на Шопена

Пианото екна и пее
под нейните пръсти – за радост
неземна, за обич и младост,
душата възнася, лелее,
с чаровна упойва я сладост —
                        пианото пее.

Пианото тихичко стене,
примира в мелодии страстни,
говори за тайно копненье,
събужда с въздишки си властни
в душата страданья безгласни —
                        пианото стене.

Пианото сякаш че плаче
със сълзи за дни отлетели,
за радости златни, умрели,
душата ридай кат сираче
пред гроби свети, запустели —
                        пианото плаче.

Струни

За тихи песни бяха нагласени,
о лиро, твойте струни – да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;

за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о лиро, за копнежи,
за блянове… но тя живя в фъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.

И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви…
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.

Люлека ми замириса

Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
        Люлека ми замириса.

Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
        Люлека ми замириса.

Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази —
от любовен дъх талази.
        Люлека ми замириса.

Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
        Люлека ми замириса.

Звездна нощ

Звездна нощ. Светът замрял е.
Спи великата природа
и живота сякаш спрял е
по земята и на свода.

Не, живота продължава,
тайнствений живот природен —
мъртъв ли е, щом не шава,
океан велик, безброден?

Нещо шушне тишината
с занемелите простори,
нещо мисли тъмнината
и мълчаньето говори;

сякаш диша битието:
планини, гори и сенки,
а звездите на небето
пеят сбрани на седенки.

Край реката

О спомени, тук всичко чезне, бега —
еднички вий не бягате от нас.
Кога бе то? Отдавна, ала нега
и днес ми вей от вас.

Пред мен шуми реката. Край върбите
стои и пей жена, коя любих —
жена в разцвет. Развява й косите
ветрец гальовен, тих.

Любих, и как любих!… Наста разлъка.
Дойде забрава. Тя е днес далеч.
Но що в душа ми тая сладка мъка
по сън погребан веч!