Kitobni o'qish: «Djado Gradu Svetogorets»
Петко Тодоров
ДЯДО ГРАДЮ СВЕТОГОРЕЦЪТ
– Ти пак заклепай от тъмни зори още, че те ще ти сметнат… – сънливо промърмори изпод чергата баба Градювица, изсумтя в тъмнината и без да отвори очи, обърна се на друга страна.
– Ех, ще ми сметнат… – сопнато повтори клисаря, като потри разкравеното си от прясна вода лице и закачи кърпата на ниския прозорец.
Искаше му се да събуди жена си, ала като не се реши, поогледа се наоколо, невям щеше нещо да продума, но си преглътна и повлече калеври през килеря навън.
«… Ще ми сметнат – си завика дядо Градю, – че какво ще ми смятат? – Все рано съм чукал за церкова: – Докато станем, церковата пуснала – думат… Хаджи Димитър на осемдесет и пет години беше станал, пък по-рано от попа идеше; а те, млади хора, ненаспали се!…»
И той се застоя, изстъпен под дългата, ниска стряха, с вирната глава към обсипаното с безброй звездици ясно небе с млечните пътища, прилични на вълнисти момински коси, накичени с диаманти. Клисаря се ослуша – издалеч само отнегде долита кучешки лай или хлопот от звънец на овца, които отново се давят в околната глушина. Не чуй се шепот, глас, ни дума – всичко спи. Няма тишина наоколо, таинствена безконечност горе, и той се унесе…
Стори му се негли никога вече таз божествена нощ не ще се махне от земята и под нейния покрив света спи в някакъв вечен сън…
Но дойде ум на ум за церкова.
«… Рано е – си каза сякаш пробуден дядо Градю, – много рано… Пак ще се карат… Онези – офицерите, и те днес на Гергьовден нещо празнуват…»
