Kitobni o'qish: «Tygite na Bylgarija»

Иван Вазов
Тъгите на България

На България

 
На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила;
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
 

30 ноември 1876

Чуйш ли гръмът при Морава?…

 
Чуйш ли гръмът при Морава?
Чуйш ли бойната тръба?
Там Черняев поразява
турците в кървава борба!
И при Урал, и при Нева,
и при Кавказ, и при Дон
руско сърце закипева,
тръпне руски небосклон!
И мужика прост, и князът
от колиба, от палат
през земи широки газат,
тичат весело на рат.
И богатият помага
за идеята света,
и вдовицата полага
най-подирня си лепта.
Син прощава се с баща си,
щерка с майка, брат със брат.
И казакът от жена си
сабята поима с яд.
И на бойните полета,
верни на един завет,
в град куршуми и гюллета
летят яростно напред.
 

1 септември 1876

Жалбите на майките

И жените ме спираха да ми разказват тъгите си. Те плачеха и се удряха в гърдите, а аз не можех никак да им помогна.

Мак Гахан

I

 
Чужденецо милостиви,
бог ли те прати при нас,
наште мъки зли, горчиви
да ти кажем в тоя час?
        Виж ти нашите неволи,
 
 
как лейм сълзи като град,
как сме болни, как сме голи,
как умираме от глад!
        Аз бях майка с три дечица
 
 
като ангели наглед,
имах щерка хубавица,
мила като майски цвет.
        Имах къща, имах стреха,
 
 
тих прекарвахме живот,
трудът беше ми утеха
и децата ми – имот.
        Но дойдоха зли душмани!
 
 
Чужденецо, аз видях
тук децата си изклани
и дома си в дим и прах.
        И останах да чернея
 
 
тук без хляб и без въртоп,
и се чудя как живея
в този свят, тоз черен гроб!
 

II

 
        Ти дойде да ни обидиш
(харен гледаш се човек),
ох, тез рани, що ги видиш,
имат ли, кажи ми, лек?
        Чужденецо, обади ми
 
 
нейде мислят ли за нас?
Ох, това, що тук търпиме,
има ли го и по вас?
        Кой дойде да обезчести
 
 
челядта ви там пред вас,
да отрови, озлочести
живота ви в един час?
        Имал ли си щерка млада
 
 
и която ти видя
в кръв обляна като пада?…
Имал ли си ти деца?
        Дали нявга ги изгуби,
 
 
както ги изгубих аз?
Знайш ли как се мъчи, скуби
майчинто сърце у нас?
        Има ли и там да палят,
 
 
да убиват, да пленят,
черкви божии да калят
и селата да горят?
        Болни в гроба да заравят,
 
 
старци живи да пекат,
трудни майки да разпарят,
та деца им да секат?
        И по вашите чужбини
 
 
мъка има ли такваз?
Чужденецо, обади ни
турци има ли по вас?
 

Политика

I

 
„Падна тиранът! Падна султана!
Свалихме веке Абдул Азиза —
и на престола Мурад възлиза:
епоха светла за нас настана!“
Тъй викат днеска кат побесняли
паши, везири, софти, журнали,
що са до вчера кокал глозгали
и на тирана песни са пяли.
И дипломати с тържество кряскат:
„Турция вече напред отива!“
Вредом празнуват и ръце пляскат.
А България кръв я облива.
 

II

 
И Мурад Пети ведно с Митхадът —
единът гламав, другий джелатин —
нови реформи, фермани вадят,
за да подпират тронът разклатен.
„Всички сте равни – Мурад казува, —
българи, турци все едно значат:
българи имат право да плачат:
искам раята днес да добрува.“
Зли подигравки!… Лъжи гнуснави!
Светли надежди пълнят Европа.
Андраши вика: „Болний оздрави!“
Дерби от радост скача и тропа.
Турско да цъфне всички залягат,
кроят реформи и конституций,
пращат черкези, башибозуци
по-скоро тамо да ги прилагат.
А България в черно чернило
богу се моли, цял свят проклина!
В пламен, в тъмница и на бесило
и под нож остър чада й гинат.
 

1876, юни 12

Към Европа

 
Сега, кат Емус стари от страх се цял потресе,
и турската свирепост премина секи край,
и ужас, възмущенье по целий свят пронесе —
попитал бих Европа веч може ли да трай?
Тя верува ли още, че тоз народ омразен,
научен кръв да пие, и с пот да се кърми,
от дивите пустини тук нявга дотътразен,
ще може да напредне, да се опитоми?
Попитал бих я ази възможно ли е вече
след тия страшни зверства да вярва пак сега,
че тигърът ще нявга да се очеловечи,
че брат ще да ти бъде тоз, който е ага?
Ще може ли раята да найде състраданье,
раята, що работи, оре и се поти,
от тия паразити, аги, кадий, тирани,
хайдути и черкези, дервиши и софти?
Но Боже! Що съглеждам? Европа се заклина
тиранина да пази и бича на света,
и милост християнска в душата й застина,
и смей се безпощадно над нашите тегла!
И дума, като мисли за плячка само тлъста:
„Хасан е нам потребен, нам требува мирът“.
И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста,
и милиони души как в робството пищът!
Какво? Дали грехът ни сè йоще не изплати
и с нашта кръв и сълзи ще правят вечно пир?
Дал тряба да сме роби мирът да се не клати?
О, с толкова ли жертви?!… Проклет да е тоз мир!
…………………………………
С тиран борба почнахме усилна и велика,
и кат един потънал във бурний океан,
вам цял народ съсипан отчаяно ви вика:
„Европо! Дай ръка си – и аз съм отърван!“
Дали бедите наши би радвали Европа?
И наший вопъл жален ще би приятен ней!
О, доста е да викне, о само да потропа,
та бледний полумесец завчас да потъмней!
Да, тоз трон обезславен и кървав, и коварен,
от бурите разклатен и в блудството изгнил,
тоз трон – скелет бездушен и с клетви претоварен,
от най-нищожний удар на прах се би сторил!
О, европейци, вий живейте на свобода,
не като нас под иго във този край проклет,
де грозните убийства станали са на мода,
и жертвите от нази, що падат, са безчет;
о, европейци, вие не сте кат нас злочести!
В домът си не видяхте зъл варварин такъв,
кой вашта челяд мила без страх да обезчести,
да ви удави в сълзи, да ви обагри с кръв!
Я вижте как страдайме, в какъв огън, премежди…
Как падат наште майки и как бащи ни мрат,
как гинат на бесило нам скъпите надежди,
моми ни как се робят ил в пламъка горят!
Нали били сте друг път и вий в такваз несгода?
И за свобода лели сте кървави реки?
Нали и днес високо сè викате: свобода!
А що към нас са ледни тъй вашите души?
О, срам за нашът век е така да се остават
Мильони християни, родени за прогрес,
На варварите жертва и за напред да стават,
о, срам е на Босфора да влада турчин днес.
О, доста е бесняло туй азиятско племе
във таз земя прекрасна, която разори,
сега е ред на роба местò му да завземе,
та щастие, най-после, и там да се вцари!
 

1876, юлий 17.