Kitobni o'qish: «Pastr svjat»
Иван Вазов
ПЪСТЪР СВЯТ
Капят листата
Есенна елегия
Шумата на акациите, пожълтяла и посърнала, тъжно висеше по клоните, тихо полюшвана от диханието на есенния ветрец; тополите, ошмулени вече, бялокорите брези, пламнали в златна премяна, къдравите туи с повяхнала зеленина, тъмнозелените ели, чеда на усоите, върховете и студовете, стърчаха мълчаливо на излинелите моравки; редки птици в листака фърляха къси и звънливи нотки в тишината на самотията, сякаш казваха сбогом на нещо си, което е било и го няма вече, на изчезналия шумак и сенки, на сладкия шепот на зефирите, на топлите лучи, които съгрявали крилата им и любовта им.
Аз минах замислен из криволите на безмълвните алеи, между позлатения и прореден листак, който пропущаше сега погледа в дълбочините на градината, също така пожълтели и прозрачни, осиротели от дриадите си, отгатвани по-преди от въображението в зелената таинственост на шубрачките, и дойдох до езерцето, окръжено с венец тъмнозелени ели и бели брези със златни листа.
Няколко жаби, подплашени от стъпките ми, наскачаха от брега във водата; шум от остър плясък се чу; металическите костенурки от бигорните си островчета изригнаха дъговидни сребристи струи в бистрия вир при очуденото взиране на белия елински полубог от гипс, изправен в гъстата тръстика, увяхнала и заклюмала сега. Наоколо столчетата, поръсени със златни листа от брезите, стояха сиротно и не очакваха никого. Шумът от шуртенето на шадраванчетата, монотонен и скърбен, един оживяваше тишината и разливаше сладка тъга в замисления въздух.
Седнах на едно столче близу до белия елински полубог, под златните листи на брезите. Пред мене градината се продължаваше, тиха и глуха надалеко, обагрена се в тоя увяхнало-златист тон на есента. Тревистите алеи пусти. Безмълвие и безлюдност пълна. Някъде далеко из самотата на дърветата се мярна човек и се изгуби: вардачът на градината. На оня й край подаваше се из гората шутият свод на обсерваторията. Тя приличаше на мавзолей…
В кръгозора-Витоша. Тя дигаше високо в небесата своя грамаден снеговит гръб, премазан, приплеснат, сякаш на него тежеше товарът на един невидим свят. Един път кацнал на нея, взорът ми дълго не можа да се освободи от съзерцанието на тоя символ на величието, пълнотата и вечността. Стремителните скалисти урви, сивите сипеи, вапсаните в тъмножълт, почти бозяв цвят гори по плещите й, дълбоките пазви на доловете, зъберите, глогините, валозите личаха, открояваха се с чудесна ясност под тихите лучи на есенното слънце, плувнало сред подвижни архипелази бели вълнисти облаци, с посребрени краища. Колко е хубаво!
Аз седях и гледах.
Металическите костенурки изригваха кристални звънливи струи в езерцето, в което стоеше изправен белият елински полубог сред увяхналата тръстика. Това шуртене приличаше на песен, и тая песен звучеше много меланхолна:
"Отива, отива, отива – казваше тя, – отиват цветята, отива премяната, славата, любовта… Творението въздиша и листата, позлатени, плачат за своите прежни песни и за зефирите вечерни. Отлетя яркостта на шаровете, сладостта на ароматите, хармонията на живите съзвучия и радостта, и поезията на младото…"
И тази песен звучеше много меланхолна.
"Небето праща хладни цалувки и хладни лучи – казваше тя; – слънцето не може да пробуди нито едно зрънце в заспалата земя, не може да роди нито една песница, да порони нито една радостчица в битието на природата. И шумът на вятъра, който развява окапалите листа, не е весел. Отива, отива всичко…"
И тая песен звучеше много меланхолна.
"Увяхнало, посърнало всичко – казваше тя; – отиват хубостите и идат снеговете. Тайните трепети на любовта всемирна де са? Сладостните химни на живота де са? Мечтите сега са тъжни и зарите безжизнени."
И тая песен звучеше много меланхолна.
И аз я слушах мълчаливо и внимателно като глас, който излизаше из някои тайни глъбини. И белият елински полубог мълчаливо слушаше из високата увиснала тръстика.
София, ноемврий 1899
Една българка
Аферим, бабо, машаллах
Народна песен
Исторически епизод
I. След обяд на 20 май 1876 г. ден, в който Ботевата чета беше разбита при "Волът" във Врачанския балкан…
След обяд на 20 май 1876 г. ден, в който Ботевата чета беше разбита при "Волът" във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки. Те чакаха ред да преминат реката с ладията. Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам оттатък Враца не се косваше до тях и те продължаваха да си ходят пак по кърските работи. Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят. Макар че театърът на битките между четата и потерите беше сравнително далеко от Лютиброд, но мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население.
Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиарят – лютибродчанин, главен от селото за тая работа – опрягреблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:
– Хайде мари, по-скоро!
В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слязнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.
– Назад, свини гявурски! Бягайте!
Жените се отстраниха, за да чакат пак.
– Бягайте оттука, хънзъри! – извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.
В това време ладиарят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладиаря, каза му гневно:
– Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! – И той им махна свирепо.
Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.
– Аго, чекай, чекай, молим те! – извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.
Заптиетата я изгледаха.
– Какво искаш мари? – попита дебелият по български.
Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.
– Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!
– Ти ли си, Илийце! Ах, гиди, гявурко… – Той я позна, понеже беше му готвила баница в Челопек.
– Аз съм, хаджи Хасан ага. Пусни ме за това дете.
– Къде носиш тоя червей?
– Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е… отивам на манастира.
– Какво ще чиниш там?
– Да му четем, хаджи, за здраве – говореше умолително селянката с голяма тревога в погледа.
Хаджи Хасан ага и другарят му се наместиха в ладията. Ладиарят взе лопатата.
– Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца!… Ще се помолим и за тебе!
Турчинът помисли, па каза презрително:
– Хай влазяй, магарице!
Селянката чевръсто скочи в ладията и седна до ладиаря. Той обърна ладията и тя заплува по мътния Искър, сега при-дошел голям от дъждовете и къдравосребрен от вечерните лучи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите на бърдото.
II. Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира…
Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното и унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. "Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!" Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ… При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир "Просвета Богородица". Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно.
"Бабо, хляб! Умирам от глад!" – каза той, като и препречи пътя. Тя веднага се сети: "От ония е, дето ги гонят сега!… Боже господи!" – пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. "Бабо, в това село може ли да се скрия?" Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега – ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! "Не може, синко, не може" – каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: "Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ, чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха… с тия не бива. Ние сме христиени." Изпитото лице на момъка светна от надежда. "Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!". – И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите и се наляха съссълзи. Тя се спусна тичешката надолу. Тя си мислеше: "Да направя това добро… Клетнику! Какъв беше!… Беки и бог се умилостиви и поживи детето. Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става."
Тя реши всичко да обади на игумена, старец милостив и добър българин, да вземе хляб и селски дрехи и щом чете на болното, веднага да тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.
И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота.
III. Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир
Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени "Бабините плазове"; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.
Ненадейно манастирската вратня се похлопа.
Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.
Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.
– Иване, кой тропа бе? – каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи.
Блъсканията следваха.
– Някои от "ония" трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега… Чакай, питай по-на-пред!
– Кой е там? – попита високо ратаят и се ослуша. После каза: -Жена гаче вика.
– Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци… Турци трябва да са… Тая нощ ще ни изколят… Те идат тук да дирят…
Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари… Господи, помилуй!
Гласът пак се чу отвън.
– Жена вика – повтори ратаят. – Коя си ти?
– Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори… Ох! Жив да си, отвори!
– Сама ли си? – попита ратаят.
– Самичка, с унучето, Иване.
– Виж да не е измама! – обърна се отец Евтимий към ратая.
Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.
– Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? – попита направо калугерът.
– Унучето болно, зле е… Дека е дядо игумен?
– В Берковица е. Защо ти е?
– Да му почете… Ами сега?… Почети му ти.
– И посред нощ?… Какво ще му правя аз, ако е болно? – бърбореше сърдито калугерът.
– Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.
– Сега иди спи, утре…
Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.
– Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!
Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.
– Върви!
Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.
– Дай тук болното!
Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.
– Та то е умряло! – забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.
Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата.
Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.
– Ако му е писано да оживее, ще оживее… Сега иди спи на чардака. – И калугерът тръгна със свещта да излезе.
– Чакай, дядо Евтиме… – каза селянката с нерешителен вид.
Той се извърна.
– Какво има още?
Тя понижи глас и продума:
– Има едно нещо да ти обадя… Нали сме христиени…
Калугерът се разсърди.
– Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости…
Под "някои" калугерът разбираше "бунтовници", и селянката разбра тъй. Лицето и се угрижи и гласът и затрепера:
– Не се плаши, няма никой да дойде… – И тя доби още по-тайнствен вид: Като идех от село, там; в нашата гора…
Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:
– Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?
Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.
– Ами аз няма да нощувам тука! – рече селянката.
Калугерът я изгледа учуден.
– Ами?
– Ще си ида, още сега ей…
– Ти си луда!
– Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм…
– Хляб, колкото щеш… Дай и бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.
Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци… Кой знае какво може да се случи… После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука…
– Хай върви си – каза той.
Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която и донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.
IV. Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът…
Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът. Тя беше много смутена, тя не посмея и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена. Тя се покачи на яра зад манастира и тръгна из пътя, който пълзи над Искъра. Дрезгавата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща – дене намусени, а сега зловещи… Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство. Когато стигна на върха до големия бряст, Илийца поседна на студената земя да си почине. Планинските самотии спяха, диватишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд. Тя стана пак, но не хвана през селото, дето я беше страх да мине, ами тръгна наляво от него по брега на урвата и бежешката слезна през нивята.
Скоро се намери долу при самия Искър. Ладията стоеше до брега. Илийца отиде в колибата, дето спеше ладиарят, за да го извика да я прекара. В колибата нямаше никой: види се, ладиарят го е било страх да нощува тук. Тя се зачуди какво да прави сега. Отиде там, дето стоеше ладията. Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплиха. Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо, макар че ранни петли пропяха в Лютиброд за съмване. Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат… Това и се видя опасно, но друг избор не и оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх. Тогава тя остави детето на пясъка – тя бе съвсем забравила детето! – и се наведе да отвърже синджира на лодката от големия кол, дето го връзваха. Но тя изтръпна: синджирът не беше вързан сега, а заключен за кола с катанец; турците бяха сторили това, за да попречат на минуване реката през нощта. Тя се изправи втрещена. Петлите все повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. Скоро се убеди, че това беше невъзможно. Тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно. Внезапно тя се наведе трети път, хвана кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът, дълбоко забит от години там, стоеше като закован. Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците и сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите и изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето и. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана. И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него, превита одве от напъна си да го изкърти. Старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка и след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го измъкна най-после из почвата. Синджирът глухо издрънка в тишината.
Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка премаляла… След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни.
V. Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове…
Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове. Ладията плуваше по течението му, непокорна на лопатата, неумело управлявана от селянката. По тая причина ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Илийца с безпокойство следеше само да не би да наближи оставения бряг. Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг и селянката с много мъка допря ладията до земята. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората. Когато влезе в нея и наближи мястото, дето срещна бунтовника, тя видя човешка сянка, че мръдна между стволовете, и позна, че е той. Бунтовникът я пресрещна.
– Добър ти вечер, момче. Нà.
И тя извади хляба и му го подаде, знаейки, че преди всичко хляб беше потребен за бунтовника.
– Благодаря, бабо – отговори покъртен той.
– Чекай, облечи това отгоре! – и тя му подаде връхна дреха, с която бе покрила детето. – Взех манастирско скришом, боже, прощавай, грях сторих…
Илийца бе смъкнала на тръгване от пармаклъка тая дреха за бежанеца, мислейки, че е на ратай. Но когато момъкът я облече, тя учудена видя, че е калугерско расо!
– Все едно, ще се постопля! – рече той, като увиваше измръзналото си тяло със сухата шаячна дреха.
И те тръгнаха. Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцаше. Той беше двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо. Бабата, за да го остави да яде, не го запитваше кой е и отде е, а само му приказваше ниско; но нейното любопитство най-подир надви и тя го запита отде иде. Той й разправи, че не слазя от Балкана, а иде от полето. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошел с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав, исега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
– Синко, ти не можеш да вървиш – каза му тя, – дай си пушката да ти олекне.
И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.
– Върви, върви, стягай се, момче.
– Къде ще се дяна, бабо, сега?
– Как къде? Ами у дома!
– Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! – отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.
– Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят – продължаваше селянката, – но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!… Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре! – И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вър веше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
– Съмва се, стрино – каза той.
– Лошо, няма да стигнем навреме – изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.
– Тъй не бива, момче, да направим друго…
– Какво, стрино? – попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.
– Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря – на, тука пак – и те скрия у дома.
И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.
– Сбогом!
Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:
– О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.
– О, мамке, гълъбчето ми… – вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:
– Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тук, та да те намеря…
И тя се изгуби между тъмните дънери.
