Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази?
Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?!
Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея, но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари!
Отде да знаят? Приятел нямам да му разкрия що в душа тая; кого аз любя и в какво вярвам — мечти и мисли – от що страдая.
Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!
Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама, сила усещах – що не желаях? Но за вси желби приготви яма!
Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана…
Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!
Към брата си
Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани; душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани.
Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.
Мечти мрачни, мисли бурни са разпалили душа млада; ах, ръка си кой ще турне на туй сърце, дето страда?
Никой, никой! То не знае нито радост, ни свобода; а безумно как играе в отзив на плач из народа!
Често, брате, скришом плача над народен гроб печален; но, кажи ми, що да тача в тоя мъртъв свят коварен?
Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден, пък и твойта й душа няма на глас божий – плач народен!
Елегия
Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее: "Търпи, и ще си спасиш душата?!" Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!
А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Делба
По чуства сме братя ний с тебе и мисли еднакви ний таим, и вярвам, че в светът за нищо ний няма с теб да се разкаем.
Добро ли сме, зло ли правили, потомството назе ще съди; а сега – дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди!
Спътник ни са били в животът страдания, бедност в чужбина, но тях сме ний братски делили и пак ще ги делим двамина…
Ще делим ний хорски укори, ще търпим и присмех глупешки, ще търпим, но няма да охнем под никакви мъки човешки. И глава ний няма да сложим
пред страсти и светски кумири: сърцето си вече казахме с печалните наши две лири… Напред сега с чуства и мисли
последната делба да делим: да изпълним дума заветна — на смърт братко, на смърт да вървим!
До моето първо либе
Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова — млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня, не ровя туй, що съм ази намразил и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време, га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз – вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!
Забрави ти онез полуди, в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди там, де скръб дълбока владее, де сичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито!
Ти имаш глас чуден – млада си, но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!
О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума — приказки за стари времена и песни за нови теглила!
Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сиротна вдовица и как теглят без дом дечица!
Запей, или млъкни, махни се! Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, ще хвръкне, изгоро, – свести се! Там, де земя гърми и тътне от викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни…
Там… там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!
Ах, тез песни и таз усмивка кой глас ще ми викне, запее? Кървава да вдигна напивка, от коя и любов немее, пък тогаз и сам ще запея що любя и за що милея!…