Към вас ще се завърна аз,
балкани мили, красни,
душата ми лети без свяст
към небеса ви ясни.

Пространства, пропасти, гори
изчезнуват пред мене
и нов се хоризонт откри
на моето стремленье.

Хвърча, треперя като лист
и с пламък във сърцето
аз дишам въздуха ви чист
и плувам ви в небето

и виждам тия планини
и хладната долина,
блеснала в цвят, в зеленини,
кат пролетна градина.

Де бистрата Бързия лей
вълните си прохладни
между гори, де славей пей,
между скали грамадни,

там, дето спомени свети
за мен сега живеят
и толкоз радости, мечти
умрели в гроб немеят,

долино мила, тихи край!
Цъфти, блести, пленявай!
Със хубости света омай
и с мирис упоявай!

Гората завет ти държи,
зефирът те милува,
Бързия сладостно тъжи
и детски се вълнува…

А птички весело цвъртят
по горските рътлини,
девойки млади ги дружат,
кат ходят за малини —

природа чудна те краси,
долино миркзлива,
но ти да можеше да си
сто пъти по-красива,

но твойте кичести хълми
да бяха ощ по-красни
и твойте гиздави моми
да бяха ощ по-страстни,

малините ти – с по-жив шар,
небето по-богато
и твоят мрамор – рядък дар —
да беше чисто злато,

и твойте птици и зори
по-весели и будни,
и твойте шумести гори
по-тайнствени и чудни,

аз пак не бих мислил за теб
не щял бих да те помня,
долино, рай прекрасен, леп,
долино сърцеломна,

ако верига страшна днес
не свързваше сърце ми
за всякой камък, дол и лес,
за всички ъгли неми;

ако не беше всякой кът
със спомени заселен,