Videno i chuto

Героите от Англо-бурската война

Увлечени от големите цветни обявления по улиците, които обаждаха, че тая вечер ще се представят от един скитащ се френски артист-имитатор (лицеподражател) в живи лица героите от южноафриканската война, посетителите рано занахлуваха в пивницата "Червен рак", дето щеше да се даде това любопитно зрелище.

Изкусникът беше избрал психологическата минута: тъкмо по него време бурофилското увлечение в София беше в най-големия си разгар.

По девет часа големият ярко осветлен салон беше пълен с отборен свят. Масите бяха превзети от дружини мъже и млади жени в модни носии. По улицата играеше нетърпеливо любопитство. Често присъствуващите прекъсваха разговора си, за да прочетат пак по залепените и там, с образа на изкусника, обявления, запечатаните вече във всички души и възбуждащи едни – чувства на ненавист, други – на симпатия – странни имена: Уайт, Булер, Френч, Робертс, Чемберлен, Сализбури, Бота, Девет, Кроние, Щейн, Жубер, Крюгер.

Често вниманията привличаше самият лицеподражател, който се здрависваше с някои познайници. От дебелото му бръснато, жълто, изтъртуфено, но умно лице, което щеше едно по друго да земе чертите на горните знаменитости, не падаше една самодоволна усмивка при вида на препълнения салон. Гостите не без разочарование забелязваха и голямата външна разлика между тоя застарял, изхлузен и увяхнал човек, и фалбливото му изображение на обявленията, което го представяше млад, хубавец, напет, в ален фрак, горделиво уперчен в показно положение.

А нови гости от мъже и жени сè прииждаха, като пущаха от вратата лъх студен въздух, размесен с тънки миризми.

* * *

Аз седях почти най-отзад до една маса, в обществото на трима господа и една млада госпожа. Единият от другарите ми, г. П…, човек жив и приказлив, живял дълго време в Париж, на който дължи светските си привички и известно чудачество, горещ бурофил, както цялото земно кълбо, прекъсваше често духовитата си беседа и се обръщаше към откритата сцена в ъгъла, дето още къснееше да се яви лицеподражателят, и се мусеше от досада. Най-после се не стърпя и затропа с тоягата си по пода.

Примера му последваха и други.

След една-две минути изкусникът излезе иззад червената завеса, спусната в дъното на сцената, облечен във фрак с цилиндър, поклони се и запя френска шансонетка, пригласян от пианото.

Песента се свърши, последвана от ръкопляскания. Изкусникът изчезна зад завесата. После – ново появяване, нова песен, нови ръкопляскания, ново скриване зад червената завеса. И се тъй през цял час.

П… най-напред с благодарение слушаше тия песни, познати нему от Париж, възхищаваше се от не лошия глас на певеца и смеешком ни тълкуваше всеки духовит, двусмислен стих, който останеше тъмен за нас, невежите в прелестно-лекомислената парижка поезия, в рода на Ивет Гилбèрината. Но най-сетне, колкото остроумни и весели да бяха, тия безконечни песни станаха еднообразни и дотегнаха. Парижкият приятел се навъси:

– Дявол го зел – избъбра той, – няма ли да тури точка? Тия работи сме ги слушали, слушали до оскомина!

Като видя, че ние делехме неговото нетърпение, той при свършването на една нова песен тупна с тоягата и извика доста високо към кланящия се певец:

– Monsieur, nous voulons Cruger!

Той произнесе последната дума: Крюжè.

Подзеха и други гласове това желание.

Мнозина погледнаха часовниците си, беше вече единадесет часът, а героите от южноафриканската война още не се явяваха!

Тогава настана общо нетърпение. П… пак даде тона, от всичките маси се раздаде туптене с тояги. Заглушеният певец каза нещо на публиката, което не дочухме, и се скри зад завесата. Всички разбрахме, че настава ред за онова, за което бяхме дошли.

Додето сцената оставаше пуста, едно трескаво настроение обфана присъствуващите, обърнали очи към нея. Един слуга донесе там и постави отпреде някакъв долап, висок около един метър, обърнат с дъното към нас; после донесе и сложи зад него едно огледало и куп разбъркани безименни вещи. Ние се договедихме, че това са дрехи, маски, бради, коси, вежди изкуствени и други потреби, необходими за играта на лицеподражателя.

През това време нетърпението растеше. Пробудената жажда за нови усещания придаваше на физиономиите безпокоен вид; някаква нервност сякаш плуваше из въздуха. Да беше излязъл сега лицеподражателят и да кажеше, че няма възможност да довърши представлението, биха полетели столове въз него.

Но той излезе, без да обади подобно грозно нещо, поклони се почтително и клекна зад долапа, който го скри от очите на събранието.

Настана гробно мълчание.

* * *

След двайсетина секунди – не повече – лицеподражателят се изправи съвсем с друго лице, с английска звънецоподобна шапка, в английска униформа от сив плат-хаки, и произнесе.

– Генерал Уайт!

Наистина приликата беше поразителна. Ние гледахме пред себе си упорития бранител на Ледисмит, също такъв, какъвто го знаехме от илюстрациите, с неговото сухо, уморено, аристократическо лице.

Генерал Уайт постоя мълком, поздравявайки по военному присъствуващите, и се скри зад долапа.

Тая сцена се извърши при дълбоко, студено мълчание на публиката; после настана глух шептеж по масите, сякаш беше изпратен из салона някой неприятен гост.

Минаха се пак около двайсетина секунди. Показа се иззад долапа генералът Френч, със същата сполука и със същия хладен прием; после прославеният по пораженията си генерал Булер, посрещнат с присмехулни, недоброжелателни погледи; после – фелдмаршал Робертс, със сухо, горчиво, старческо лице, с побелели наежени мустаци, гледайки сурово на публиката, която също го гледаше сурово и мълчаливо.

Фелдмаршал Робертс се скри.

– Кой ще излезе сега? – питаха по масите.

П… се завзира в обявлението, за да види чий ред беше. Но той се извърна към сцената, защото там пак излезе някой.

Там се бе изправил един стар господин в чер редингот, с цвете отляво на гърдите, с очило на дясно око. Той стоеше в едно безочливо, гордо положение.

– Чемберлен! – произнесе изкусникът.

– Чемберлен! Чемберлен! – раздадоха се очудени враждебни шептения. Приликата беше пълна, непогрешима. Чемберлен стоя няколко секунди неподвижно, вторачен в публиката, без да й се поклони. Ней се стори, че я гледаше надменно, презрително.

П… възмутен, опулил страшно очи с изражение на умраза, изсъска високо.

Това изсъскване беше една електрическа искра в препълнената с ненавист атмосфера. От много маси се обадиха нови изсъсквания, размесени с остри изсвирквания.

Решително, нашият другар беше камертонът в тая музика на душевните чувства на събранието.

Лицеподражателят се скри, очевидно смутен от това враждебно изявление, не знаейки добре на какво се дължи: на личността на Чемберлена или на лошото й възпроизвеждане.

– Ядоса ме страшно тоя Шейлок – каза П…, като зафърли злобно цигарото си.

– Но защо изсъскахте? Артистът вероятно зе върху себе си това – каза госпожата усмихнато.

– Не се удържах, пардон. Па и той можеше да не гледа тъй високомерно. Срамота, че е французин!…

– Моля, не повтаряйте вече манифестациите на чувствата си по такъв шумен начин: всичката публика обърна очи към нас – забеляза му другарят ми.

– Как ми стана неловко! – думаше госпожата.

– Госпожо, обещавам ви…, честно слово вече…

– Тсс… гледайте!…

Обърнахме очи към сцената.

Там стоеше един едър старец с голяма глава, с високо плешиво чело, с голяма рунтава брада, силно прошарена, както и косата му. Това беше същинският министър на Англия.

– Лорд Сализбури! – извикаха мнозина едновременно с изкусника.

От предните маси някои изръкопляскаха.

– Кои ръкопляскат там? Трябва да са евреи! – извика яката П… с поглед, пламнал от гняв. – Долу!

П… забрави обещанието си да обуздава чувствата си. Той продължаваше да гълчи високо и когато Сализбури се скри.

Един от другарите ни го напразно дърпаше за ръкава да престане да привлича вниманието към наша страна.

Един господин от съседната маса, вероятно чужденец, се извърна и му каза по френски:

– Но, господине, вие виждате хубаво, че ръкопляскат на артиста за прекрасното изпълнение на ролята си…

П… погледна насупено непознатия, вместо отговор, извика:

– А bas!

Той беше в твърде възбудено състояние и ние се отчаяхме вече да го укротим. Но като забеляза много погледи, очудени или ухилени, устремени към него, той се посмути, извърна се гърбом към публиката и запухтя цигарото, наведен с лице разчервеняло от вълнение.

Понеже със Сализбури се свършваха англичаните, следователно и причината за раздразнението му, то се поуспокоихме, че няма да даваме вече и ние, от своя страна, представление в салона. Но пак счетохме за нужно да напомним на П… да се държи благоразумно и да не пада в друга крайност.

– Давам ви дума, господа… Извинявайте… но това беше plus fort que moi. – Вие виждате, че и другите се възмущаваха…

Да си призная: и ние се намирахме в лошо и раздразнено настроение и ако не го изказвахме тъй шумно, както П…, напълно споделяхме чувствата му. В същото душевно състояние се намираше и публиката, ожесточена от виждането виновниците и оръдията на една велика неправда.

Затова, когато настана ред да се явят героите от оранжската република и от трансвалската, настана едно облекчение в салона. Очите засвяткаха от добро чувство, лицата се проясниха. Зрителите предвкусваха удоволствието, което с трепетно любопитство очакваха да изпитат напълно.

* * *

Тяхното очакване не бе дълго.

На сцената се изправи един млад брадат бур, с кротка физиономия, в сетре, с наниз патрони през гърди.

– Генерал Девет! – произнесе изкусникът.

Девет беше слабо познат още (това беше по времето на генерал Крониевото пленяване), неговото име малко се чуваше. Но едно съчувствие се яви по всички лица, очите мълком здрависаха храбрия и скромен, с изжулено сетре борец за свободата, който се кланяше.

– Браво! Браво! – раздадоха се приятелски гласове.

П… зина да извика и той, но се замълча, като спомни клетвата си. Опита се и да ръкопляска, но се удържа геройски от това изкушение.

Юнакът, който щеше след няколко време да смае света с полководческите си дарби, се скри.

П…, турен в невъзможност да изразява шумно изблика на чувствата си, фърляше свирепи погледи на нас, с които сякаш казваше: "Господа, вие ме душите!" Па климна на един служител и му поръча да донесе стъкло с шампанско вино. Той трябваше по кой да е начин да даде отдишка на възхищението си.

Появи се на сцената един спретнат, напет бур без брада, с полувоенно облекло, с пушка в ръката.

– Генерал Бота!

Ненадейно бяхме заглушени от един силен плясък при нашата маса: ръкопляскаше П… Заразен, целият салон заръкопляска, и ние с всичките. П… победоносно изби жеглите!

Подир тоя акт на въстание против нашата тирания, П… си повърна свободата на действията и влезе в прежнята си роля: да дава тон в салона, който по неговия знак посрещна с шумен възторг появлението на Щейна, председателя на оранжската република. Хубав мъж с великолепна мека червена брада, която падаше на президентската му лента на гърдите. Госпожите с кратки възклицания предаваха впечатленията си, защото мъжествената, красива осанка на президента ги очарова и те със съжаление видяха бързото му изчезване сред ръкоплясканията.

Очевидно, артистът, изкусен в работата си и вещ играч в душевните струни на множеството, пазеше постепенност в изкарването на сцената историческите лица, спроти значението и славата им.

Сега вече в салона беше празник. Щастлива усмивка заля всички лица. Очакваха се сега най-славните бурски герои. Едно опиянение обземаше публиката, ръцете, сякаш магнетизирани, трептяха от нетърпеливост да отдадат чест на благородните витязи, чието име изпълняше света с ека си.

Внезапно един човек с лице, обрасло с гъста брада, облечен бедно, със смачкана шапка на глава, застана скромно на сцената.

– Генерал Крониев!

Но тия думи на артиста заглъхнаха в шума на бесни ръкопляскания и във възхитени ура. Пламтежът не знаеше предел, очите искряха мълнии от луда радост. В очите на П…, дошъл в изстъпление, светеха сълзи – може би и в нашите. П… дигна чашата с шампанското и я изпи в чест на Кроние… Кроние! Кроние! Сам Кроние стоеше пред нас! От остров Света Елена през Атлантическия океан, от другия край на света, той беше префръкнал тук и палеше в гърдите ни един океан от бесен възторг. Нещастието му при Паардерберг го правеше по-мил за душите ни, покрит с бляскавата лъчезарност на славата чрез беззаветно храброто съпротивление, предшествувало пропастта… Съдбата, като го сгромоли, издигна го пред света – рядко человечеството е славило поражение по-светло.

Салонът гърмеше и се тресеше и когато Кроние беше изчезнал.

Диапазонът на душите достигаше най-високата нота.

При тия пориви от ентусиазъм ние всички сякаш усетихме нравствените си личности че порасват, че стават по-високи и по-благородни, съзнавайки, че бяхме способни за възторг от правото дело, от героизма и светлите проявления на човешката душа. Ние чувствувахме нашата, като че се пречистя и освежава във вълните на тоя благороден възторг, за който дреболиите на обикновения живот тъй рядко дават повод.

Но ето, появи се генерал Жубер!

Една полуда.

П… отчаян, че неговите бесни ръкопляскания се удавят в беса на другите, грабна винените стъкла и заблъска масата по ужасен начин, прегаснал от викове: Ура! Браво!

Скриването на Жубера донесе малък благодетелен отдих на напрегнатите до неимоверност нерви. Но то беше само за няколко мига. Сега беше ред на последния, на мастития и величав старец, с бистрия ум, с дълбока вяра и с несъкрушима енергия, който олицетворяваше гения на цял свободолюбив народ, старецът, който с железния си юмрук нанесе смъртен удар на ненаранената дотогава великобританска гордост.

За миг, въдвори се тържествено мълчание.

Крюгер се появи.

С широко, благо лице, с лице на древен патриарх, окръжено с бяла брада, втълпено неизличимо във всички сърца, с дясна ръка, сложена въз червената лента на гърдите, той се леко кланяше на възторжената овация от заглушителни ръкопляскания. Всички присъствуващи стояха прави с пламтящи погледи, с уста зяпнали, из които ручаха вече не викове, а лъвски ревове. Някои госпожи намериха и цветя да му фърлят! В тоя миг на странно самовнушение, под действието на чудна ипнотизация, разстоянието между илюзията и действителността изчезна, предметът се смеси с отражението и нито един от двестотината присъствуващи не помисли, че старецът не беше същият, живият Крюгер, Крюгер от плът и кръв, а маската му, нахлузена от един скитащ се комедиант. Не, живият Крюгер поздравлявахме тука, Крюгера бурът, един бог знай как се озовал в "Червен Рак"!…

...........................................................

И ние си излязохме възхитени, благородни, щастливи, като че бяхме зели участие в истинска апотеоза пред истинския старец, като че съзнавахме, че извършихме пръв път в живота си едно добро, похвално дело, изпълнихме един велик дълг пред един велик героизъм.

Бедният Крюгер! Сиромаси бури! И ние, и цяло човечество само така можем да ви помогнем в исполинската ви борба за свобода – с шум…

Бедно човечество!

София, юни 1901

Поборник

От когато една пияна тълпа сопотненци, не помня по какъв случай, би мюдюря в Сопот, турското правителство, за наказание, престана да му праща подобни управници.

Това показва, че и в онова време вироглавите българи биеха околийските си началници!

Върховен представител на султана остана чаушът, началник на жандармерията в Сопот, състояща се от троица заптиета и четворица пандури българи.

През четирите години преди Априлското въстание чауш в този град беше Шериф ага.

Викаха му просто: Шерифът.

Хубавец, млад турчин из Карлово, от добра фамилия, с румено, пълно лице, с черни мустаци и с черна коса, която носеше като християните против турския обичай, с правилен, малко гърбав нос. Той имаше черни големи очи, твърде блестящи, усладени с кротък, нежно-меланхоличен поглед.

Завършен тип на турчин от примеса на азиатска порода с южноевропейска.

В това добро тяло живееше добра душа.

Тоя Шериф обичаше българите.

И те не го мразеха.

Жените го харесваха и се вгледваха в него.

Като същи нововремски турчин, който се почита, Шерифът притежаваше модния и сладък порок да обича ракията, лютата. Той я пиеше скришом по кръчмите в голяма мерулка, гаврътваше изведнъж, без въсене и без вода.

Но той беше добър човек.

Той другаруваше с младежите и често бе канен на пиршествата ни на къра, под сенките. Там, под свирнята на цигуларите цигани и блъсъка на дайретата, пиейки из големи чаши върла бистра ракия, той слушаше или разказваше, в едно сърдечно побратимяване с раите сладострастни турски анекдоти и весели масали.

Точен и съвестен изпълнител на служебните си обязаности, той, по природна доброта, и когато беше строг, умееше да бъде приятен човек.

Една нощ, когато излазяхме десетина младежи из една къща, закъснели на комитетско заседание, срещна ни без фенер нощната стража, предвождана от Шерифът. Той ни спря и строго измъмра:

– Прилича ли на вас, синове на предни хора, да се скитате нощно време из улиците? Не знаете ли, че е забранено без фенер? Чорбаджилар, заповядайте в конака, аз ви арестувам тая нощ.

Закараха ни в конака. Вместо в затвора той ни въведе в почетната с меки миндери стая, дето първенците правеха заседанията си, когато решаваха въпроси общински, свързани с интересите на хазната.

– Тука ще останете до съмване и аз ще се потрудя да не ви дотегне затворът – каза той.

След половин час дойдоха цигулари и до заранта конашкият двор ехтеше от свирни, песни и веселие, на което тона даваше самият домакин!

Той беше позачул за апостолските кръстосвания през града, но правеше тъй, като че нищо не знаеше.

* * *

На какво се дължеше тая симпатия към българите?

Предполагаха някои, че в жилите му трябва да тече българска или изобщо християнска кръв.

Но това беше предположение само: в минута на доверителни излияния, под омаята на бистрата гроздовица, когато той ставаше особено разположен към откровеност, Шерифът би позагатнал такова нещо, ако знаеше, че съществува.

Други уверяваха, че това благо поведение към немирната рая в града му е било нашъпнато от самото му началство, за да не става врява и да избегне главоболия и отговорности пред по-висшето. Това не изглеждаше правдоподобно.

Други го обясняваха чрез тайните му на мнозина познати връзки с една българка, пленена от черните му очи, която той обичаше. Тая нова Далила трябваше да е отнела силата и обезоръжила фанатизма на тоя мюсюлманин, който покрай нея обичаше и българите.

Това предположение беше по-вярно психологически – любовта прави и по-големи чудеса.

– Но беше ли положително вярно?

Както и да е.

Той желаеше тишина и не желаеше да докарва беда на Сопот.

* * *

Но един път самият Сопот поиска да я докара.

През едно от последните си посещения на града, Левски, като очакваше извън него да му докарат кон, за да отпътува за Троян, ненадейно го приближава един господин и с думите: "Тая дреха е моя!" зафаща да му тегли новото сукнено пардесю. Сборичкват се. Но противникът му, надарен с голиатски стан, надделява и побягва с дрехата. Смаяният апостол насочва револвера в грабителя, но съобразява, че гърмежът ще събере пръснатите по полето работни хора, мушва оръжието под сетрето и се махва оттам.

Левски не знаеше, че пардесюто, подарено нему от един революционер, беше крадено от друг из разбития една нощ дюкян на горния господин, който случайно си го позна и го зе – чуждото си е сè чуждо! – Като дохожда в къщи, той бръква в джебовете му; но като намира там подозрителни работи, уплашва се и занася дрехата на дюкяна на един първенец, отдето му я повръщат по същата причина и той я занася в къщата на друг първенец, секретар в беледието. Той му разправя още, че виждал няколко пъти крадеца да излиза от къщата на доктора Кошников, че ездил атовете на Ивана Илиев3 и ходил често на училището при даскалите.

Това той беше успял да разкаже на много лица из улиците, и вече целият град знаеше, че се касаеше за дякона Левски, и чакаше уплашен.

Първенецът извади из дрехата подправени тескерета, революционни брошури и комитетски писма от Сопот и от другаде, късове восък с турски печати и прокламации за бунт… Той изгубва глава от страх, вика Шерифът, комуто съобщава всичко, за да излезе от всяка отговорност. Шерифът изслушва със сериозен вид верноподаническите му изявления, че градът не може да отговаря за чапкъните и че "всеки трябва да сърба, каквото е дробил", па, като прибира опасните предмети, попитва:

"Извинявай, чорбаджи, де ви е нужникът?"

.......................................

И работата се потъпка!

* * *

По-деликатно стана положението на добрия Шериф срещу въстанието.

На приготовлението му, което ставаше почти явно, на упражненията при манастиря с евзалии пушки, на сноването на агитатори той гледаше с очудване и скръб.

Един път каза на едного от чорбаджиите:

– Ще се запали градът ви, каквото са я зафанали вашите лудоглави младежи… За ваше добро молете бога тук да бъде пак Шериф чауш.

Градът се не запали, защото въстанието не пламна в Сопот.

Тосун бей се завърна от разрушената Клисура, влизайки с безкраен обоз, натоварен с награбена плячка и с шейсет тенекии с газ и пачаври, за да даде огъня на Сопот, записан на тевтеря му като бунтовнишко огнище. Но чорбаджиите припаднаха на молба, като му сложиха пред нозете трийсет хиляди гроша и се заклеха с главите си, а Шерифът в децата си, че царски душмани не е имало и няма в градеца.

* * *

Сопот се спаси тогава, но се запали на другата година, след възхищеното посрещане Гурковите казаци, дошли от Казанлък и веднага заминали назад. Нападнат от башибозушката сган, Сопот биде напуснат от жителите си, повечето застигнати в Балкана и избити или пленени.

Около стотина жени и деца бяха повърнати и затворени в оцелялата къща на поп Еня. Всеки ден нови пълчища башибозуци налитаха тая къща с цел за плячкосване и изнасилване. Това ужасно положение трая десетина дена. Тук Шерифът зе ролята на провидение и ангел-хранител за нещастниците. Денонощно пазеше с хората си в двора със запънати мартинки, предупреждавайки башибозуците, че ще простре мъртъв всекиго, който се реши да насили вратнята или да мине през зида, за да обижда обезоръжени жени. Нощя се разпореждаше да търсят и да донасят из къщята храна за обсадените. Веднъж фанатиците гръмнаха въз него, но го не удариха. Тъй остана докрай на поста си.

Когато гледаше жените как плачат и си скубят косите за загиналите си мъже, братя, деца, гледайки дима и пламъците, които следваха да изпепеляват домовете им и имотите им, и той плачеше.

– Не олду, ей аллах яребим! – казваше покъртен при вида на тия човешки злочестини.

* * *

Но слънцето на свободата скоро изгря над димящите се още пожарища.

Раите станаха господари, господарите станаха подчинени на раите.

Шерифът си остана в Карлово без служба, сиромах, с тежка фамилия и с фатализма, свойствен на едноверците си, покори се на божията воля.

Но свободните българи не забравиха добрите му дела към бившите роби. Първото румелийско областно събрание пожела да му отпусне за благодарност пожизнена пенсия. Решението беше единодушно. Станаха само кратки разисквания върху въпроса от кой параграф на бюджета.

Отпуснаха му пенсия като на поборник!

София, 1901