Kitobni o'qish: «Ljuleka mi zamirisa», sahifa 3

Паркът в есента

 
Кат цар обезтронен,
във тъги унесен,
като блян отронен
от свода небесен,
 
 
кат мечта самотна,
кат песен смълчана,
кат душа сиротна
в скръбта си приспана,
 
 
паркът глъхне, дреме,
звук го буди рядко —
как е на сърце ми
и тъжно, и сладко!
 

Родната реч

Д-ру Ив. Д. Шишманову

 
Обичам те, българска реч,
звук сладък, най-мил в звуковете,
ту арфа звънлива, ту меч
на майстор художник в ръцете.
 
 
Обичам те, роден язик,
ту гъвкав, ту твърд, като камен
елмазен, жив израз и клик
на мисъл, на блян, на дух пламен;
 
 
язик за песнй и за бран,
язик, сечиво благородно,
от твойта съм сладост пиян —
как лейш се, звучиш ти свободно!
 
 
Как твойта хармонья плени
слуха, о реч мощна, напета,
в песнйте на наште жени,
в крилатия стих на поета!
 

Пред ликът на К. Величков

 
Очи живи, вдъхновени,
сянка скъпа и печална —
брате, ти витайш пред мене
със душата си кристална!
 
 
С твоята душа богата
с висши блянове, полети,
фръкнала към небесата
с песните си недопети.
 
 
Колко спомени, се свежи,
с теб ме вържат, лик нетленни!
Колко трудове, ламтежи,
вяра, чувства с теб делени!
 
 
Ний в живота братя бяхме,
същи славяхме кумири,
дружно страдахме и пяхме
на сродените си лири.
 
 
Дух възвишен, благороден,
дух залюбен в красотата,
син велик накрая роден
по сърцето, по делата,
 
 
ти възторжено отдаде
в непрекъснат бой със злото
свойте сили, вечно млади,
на великото, светото.
 
 
Ах, смърт, всичко що отвлича,
на България отне те!
И на мен отне те! Плача
и напразно викам: „Де те?“
 

Пред гроба на Омира

 
Казах на Омира пред гроба:
о сянко, тиха, величава,
светът, роден на теб из лоба,
и днес велик и млад остава —
подир три хиляди години.
Мрат князове е исполини,
на полвселена властелини —
в нощта пороят ги отвлече…
А твоя образ вечно грее!
И чух как някой там ми рече:
– Да, геният без край живее!
Казах пред Ромео: О младост
крилата, о любов, лазурен
блян, царство на копнеж и сладост,
кой идол тук не бе катурен
от твоето всесилье властно?
Кой пълни като теб всемира
за влюбеното сърце страстно?
Кой не падна ти пред кумира?
А някой таен глас извика:
– Да, любовта е най-велика!
Пред статуята на Венера
Милоска спрях благоговейно,
пред чудний говор на мермера —
тело по хубост чародейно.
Богиньо славна, вековете
минуват, рухват световете,
а ти се горда, вън от тленье,
безсмъртна, гола и безпечна,
зовеш света на поклоненье!
А мраморът каза на мене:
– Едната красота е вечна!
 

Руина

 
С облаци пламенни, ярки, сребристи
слънце-художник лазурите пише,
пеят горите, потоците чисти,
там на скалаците здравец мирише.
 
 
Глуха руина над тях се издига,
бивши дворец на възторзи крилати.
Стене руината: дълга верига
в памет се точи от спомени злати.
 

Поетеса

 
Цена, девице, твоя дар
и звучний глас на твойта лира:
тя лее химни с много жар
на Марса бранни пред кумира;
 
 
победоносен слави меч,
юнашки увенчава гроби,
на бой зове безправни роби,
описва живо кървав сеч…
 
 
Но другите й струни де са?
Ти питаш: има ли в теб плам
божествен? Не, студен си храм.
Люби – тогаз си поетеса.
 

Безсмъртните

 
На безброй царе, витязи,
тук живели и шумели,
споменът им де се пази?
Времената го измели.
 
 
Мухъл тули властелини,
някога с корона, с тело,
пък живеят във души ни
Дездемона, Лир, Отело.
 
 
Прах, величие и слава —
спят в дълбоката забрава!
А създаньята безплътни
на духа стоят безсмъртни.
 

Лик

 
Всегда, навред – самотник вечен —
от самотата съм бегал,
у нази, и в предел далечен,
духовен сън не съм познал.
 
 
Пустинник същ – не бях в пустиня:
аз сè носил съм някой лик
в душата – някоя светиня:
луча в нощта, в мраза – топлик.
 
 
Блаженство ли или страданья
тоз властен лик ми е носил,
възторзи ли или терзанья —
еднакво скъп е мене бил.
 
 
Че на живота смисъл давал,
сърце пазил от плесента
и никога не ме лишавал
от трепети и красота.
 

Море

 
Се по-дълбоко във морето —
в нощта му – сондата завирам,
па я изваждам и съзирам —
изнесени из глъбинето
полипи, миди, непознали
живот под слънчевия блясък,
черупки, водорасли, пясък,
размесен с перли и корали.
 

Тя се казваше Тамара

Mais elle était de ce monde, où les plus belles choses

Ont le pire destin,

Et rose, elle a vécu ce que vivent les roses —

L’éspace d’un matin.

Malherbe

 
Възхитителна девойка,
златокоса и напета,
весела и песнопойка,
съща роза, неначета
от световната поквара —
        Тя се казваше Тамара.
 
 
Аз я гледах по ливади,
кат играйше с дружки млади
в роклицата белоснежна.
Как бе прелестна и нежна,
пълна с радост, пълна с вяра! —
        Тя се казваше Тамара.
 
 
Аз я виждах, кат се връща
от училище – пак съща:
жизнерадостна, игрива,
лястовичка – песен жива —
пролет що при нас докара —
        тя се казваше Тамара.
 
 
Що прекрасното умира?
Що цветущото издъхва,
кат самотен звук на лира?
Що ручей шумящ пресъхва
под горещата омара?
        Тя се казваше Тамара.
 

Пробуден

 
Над гроба ми роза изникна
и някой я с сълзи обля,
над гроба ми чело надникна,
душа се в въздишка изля.
 
 
И мирис от цветенца пресни
проникна ми в гробния мрак,
и сякаш чух славеи песни
и зърнах лазурний свод пак.
 
 
О, ти ли бе, славо, над мене?
При твоя ли будях се зов?
О, ти ли бе, блян-вдъхновенье?
О, ти ли бе, сетня любов?
 

Назад

 
Често моят скитен ум
в миналото ми се връща —
тоя дълг в живота друм,
извървян, и го обгръща,
де в цветя щастлив газих
(тръните му се забравят),
де фърчах, страдах, любих,
в бурите не търсях завет;
де богатий си запас
харчах весело, тревожно
и във речника си аз
нямах дума „невъзможно“.
 

Полски впечатления

На писателката Ев. Марс

 
На разкоша във чертога
често мрак, тревога —
няма слънце;
а в колибата убога
с димен свод и вехти грънци —
ясно слънце.
В градовете пременени
вихрове студени —
няма слънце.
А по хълмите зелени,
де се чуват пойни звънци —
топло слънце.
Ний не видим в суетата
бога, небесата,
де грей слънце,
а зарито в земята
мъничко незнайно зрънце
чака слънце.
Чака го нощта и в мрака
славей в клон го чака,
и свод чака слънце,
и божури, и лалета,
и душата на поета
викат: „Слънце!“