Kitobni o'qish: «Ljuleka mi zamirisa», sahifa 2

На воля

 
Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.
 
 
И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.
 
 
Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,
 
 
в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;
 
 
делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;
 
 
които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.
 
 
Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!
 

Недопята песен

 
Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.
 
 
И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.
 
 
Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,
 
 
в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;
 
 
делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;
 
 
които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.
 
 
Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!
 

Под лампата

 
Пак над масата наведен
и под лампата си пиша,
давам лик на блян последен —
скоро! – утрото веч диша!
 
 
Ще затъна пак в вълните
на деня и на живота,
дух ще впрегна във хомота
на труда и суетите.
 
 
О видения, простете,
сбогом, ще се разотидем.
Утре в полунощ пак дойдете,
под таз лампа ще се видим.
 

Дух крилат

 
Дух крилат, де фърчиш
тъй високо, високо?
Аз те виждам: стоиш
там в небето дълбоко.
 
 
Що мечтайш, слушаш там?
От друг свят ли привети?
Химн от горен ли храм?
Ил шептиш с вековете?
 
 
Ил на тайнствен язик
с небесата беседваш?
Може би в тоя миг
ти във бога се вгледваш?
 

Загадката

 
Ни разум, ни съдбина,
ни демон, ни бога
недей моли, проклина
във твоята тревога.
 
 
Бездънно е небето,
морята са безкрайни,
загадка е сърцето
с великите си тайни.
 
 
Напразно дух си тиря
от извора до края —
умът говори: „Диря“,
сърцето шепне: „Зная.“
 

Боровият лес

 
Сняг над него. Но той пак зелен е —
боровият лес. Мрази го зима,
летен жар гори го – той не вене,
равнодушно вихрите приима,
плащът му смарагдови не пада —
        поздрав, горо млада!
 
 
Сняг над мене. Но сърцето – жарко.
Не убиват ледните фъртуни
туй, що в мен е вечно, що е ярко,
ни в душа отзивчивите струни:
в глъбините й още пролет влада —
        поздрав, душо млада!
 

Магдалина

 
Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега —
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май —
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
        (Магдалина, Магдалина!)
 

Галбица не видяла

 
Галбица не видяла,
от обич не съгряна,
тя вехне потъмняла
там някъде в балкана.
 
 
Мома видях я ази
пленителна и проста —
съдбата сведе нази
(години има доста).
 
 
Дете прекрасно, мило —
трендафил росен в младост —
душа едвам разкрило
за слънчице и радост…
 
 
„Бъди честит!“ – тогава
сърце мълвеше ниско;
аз рекох – „Искам слава“
А щастьето бе близко.
 
 
Тъй близко и възможно —
но ази го пропуснах,
за друг кумир тревожно,
в житейский бой се впуснах.
 
 
И днес, един, копнея,
за оня час мечтая…
А славата? От нея
пелина само зная.
 
 
И тя в неволи клети,
горкичката, повяна,
тя, нявгашното цвете,
най-красното в балкана,
 
 
участье не срещнала,
чело навела ниско,
за щастье ожедняла,
а то така бе близко!
 

Когато…

 
Когато в мен нещо въздиша,
когато в мен нещо премира,
то болката аз да залиша
запявам на моята лира.
 
 
Когато душа ми прелива
от радост – ох, как е туй рядко! —
пак моята лира звънлива
тълкува душата ми сладко.
 
 
Когато смут черен бунтува
душа ми в световната битва,
тогава се песен не чува,
понявгаш се чува молитва.
 

Поет

 
Душа му – храм на химни,
на образи, мечти —
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава се, звънти.
 
 
Душа му – свят мъглив
на тайни сновиденья,
на скръб и вдъхновенья,
ту мисъл, ту порив —
всегда е извор жив
на стонове и пенья.
 

Лира

 
Звънлив кат кристал
и лек кат зефира
цветята поласкал
и плътен кат метал,
стихът се лей, примира
из неговата лира.
 
 
кат слънчов ясна ден,
кат истина проста,
чаровна, като блен —
на нощни бденья госта —
речта му, плам свещен,
душите взима в плен.
 

При майка ми

 
Цветя днес нови посадихме
въз твоя гробец, майко, тих
и пак сълзи над теб ронихме
и дълго аз се пак молих.
 
 
Видях те пак пред мене жива,
видях ти обичния лик,
душа ми как се с твойта слива
усетих в тоз печален миг;
 
 
усетих как и ти скърбеше
във мойта тиха скръб света,
как неделимо, майко, беше
живота свързан със смъртта.
 

Енигма

 
Ту празничен пир, ту голгота,
долина на плач или песен,
аз често се питам унесен:
какво е туй нещо живота?
Попитах служителя божий,
– Живота? Към вечния друм е! —
Безверник обади се тоже:
– Живота? Един празен шум е!
Отшелника питах – той рече:
– Живота? Вертеп е на злоба. —
– А грухналий старец отсече:
– Предверие само на гроба.
Обърнах се аз към мъдреца,
на всичко постигнал конеца.
– Животът – каза той в смущенье —
загадка е страшна за мене.
– Любов е! – извика младежът
залюбен, – небе е лазурно! —
Поетът: – Море е той бурно,
на страсти могъщи кипежът!
Друг рече: – Живота наш тук ли?
Верига от мъки, теглило! —
Попитах детенцето мило —
то рече: – Игрици и кукли.